МЕМОАРНА КНИГА



ПО СТРЪМНАТА ПЪТЕКА

Към читателя:  

            На няколко пъти съм започвал да пиша моите спомени. Но скоро съм зарязвал писането, улисан в борбите и трудностите на всекидневието. Когато пък съм имал по-спокоен живот, зарязвал съм писането, защото ме е обсебвал с голяма сила бесът на живописта. И тогава писането е оставало на заден план.
            Болестните страдания са били мои верни спътници през целия ми живот. И когато годините натегнаха и станаха множко, болестите все по-настойчиво ме атакуваха и все по-често бях принуден да отделям ценно време за прегледи, лекуване и почивки. А при гриповете, които ме спохождаха редовно, след високите температури трябваше, за да се съвзема, „да пазя стаята”, и тогава съм успявал да нахвърлям, само като градиво, някоя страница от спомените си.
            От време на време съм се обаждал в пресата с някоя статия по изкуствоведски въпроси. Но винаги това съм вършил с угризение на съвестта, с чувството, че не трябва да хабя време и да пилея сили в писане на статии,, че аз съм преди всичко художник – живописец, че през живота си не съм творил в целия си капацитет и затова си оставам голям длъжник на своя народ.
            Спомените писах накъсано, с големи празнини, без план. Но джйде време да запълня празнините, да направя подбор, да почистя нивата от троскота, плевелите и трънаците.
            В тази книга описах някои битови картини от моя роден град Пловдив, от годините на моето детство, защото те са останали най-ярко отпечатани в моето съзнание. Днешният живот е така различен от това, което е било преди няколко десетилетия. Големи промени станаха, и то в разстояние само на един живот!
            Както всички мемоарни писания, така и моите не дават цялостна картина на живота в Пловдив и в моето отечество в началото на века. Не съм си и поставял такава задача; описал съм битови картини, които са се нижели пред очите ми. И само тях – само това, което ме е обкръжавало, с което съм се сблъсквал – на него съм се спрял
           
            Преди години – на младини – гледах на мемоарната литература отвисоко, със снизходителна усмивка. И си казвах: „Който няма настояще, живее с миналото.” Но ето че и аз на свой ред стигнах възрастта, когато човек обича да се поспре, да се извърне и да погледне назад изминатия път – да се гмурне в дълбочините на времето. И да се позамисли. Тогава той вижда през какви криволици се е скитал, по какви стръмни ридове се е  катерил, колко радости и неволи са минали през главата му.
            И аз, както казах, на свой ред се извърнах, загледах се и съзрях в далечината ярките спомени от моето детство. И оттам – от тези далечни спомни – тръгнах и вървях по дирята на стъпките си.
            Така написах тези живописни бележки, като съм се спрял на някои отделни кадри от живота си. Тези спомени озаглавих: „ПО СТРЪМНАТА ПЪТЕКА”.
            Защото стръмен беше пътят, по който вървях – пътят на самообразованието като художник-живописец. И за да мога що годе да се изявя, трябваше често пъти да се катеря по стръмнините, да вървя понякога дори без път. Такова пътуване, макар че е съпроводено от много лишения и неволи, дава на пешеходеца и много радостни изненади. Нищо не може да се сравни с удоволствието, което изпитва волният пешеходец, който шета по дебрите на планината, спира там, където пожелае, за да съзерцава красотите, които се изпречват пред неговия взор. На места пък, където намери сгода, той сяда да почине и да вдиша с пълни гърди свежия въздух.
            Отпочинал или все още уморен, той отново тръгва на път, напряга сили, катери се по отвесни скали, движи се напред и все напред, ръководен от някакво неосъзнато чувство за ориентация, което го насочва към някаква цел, към далечен връх, откъдето предчувствува, че ще се открие чуден, невиждан изглед.
            На места прекият път на пешеходеца се кръстосва с асфалтираните шосета, по които профучават леки коли. При случайна среща моторизираните пътници с високомерие гледат на изпокъсания и изпонаранения от драките и камънаците пешеходец – смелия планинец-самотник, който без чужда помощ гони върхове и ги покорява, или се плъзга по надолнища, по урви и по долини, по тэмни и влажни усои, за да гони след това отнова големите височини, за да търси и открива невиждани красоти.
            Но не всички пътници са така високомерни. Някои от тях, наистина малцина на брой, напускат удобния серпантинен път и тръгват по стръмните пътеки през драките, като следят посоката, която им сочи сърцето.
            Не по нрава на всеки художник е да бъде самотник в изкуството. Не всекиму е по вкус катеренето по стръмни пътеки – да върви по урви, през гори, върхове и долини.




            Пред мен животът се сложи така, че за да мога да стигна донякъде, трябваше да тръгна напреко – през планината. Иначе, ако се бях отпуснал, ако не бях напрегнал сили, щях да си остана в низините. А това не е в моя нрав.
            И тръгнах сам. Самотник в изкуството! Затова имах и предразположението в характера си – не обичам да ходя по утъпканите многолюдни пътища.
            И днес, когато извръщам поглед назад по изминатия път, виждам, че немалко и немалки препятствия съм преодолял и въпреки всичко съм криво-ляво оцелял.
            Имало е откъси от моя живот, когато буреносни облаци така са се спластявали над мене, тъмата така се е сгъстявала, че не съм виждал път пред себе си. Но в тези тежки времена вярата в крайния успех не ме е напускала. След малки и големи неуспехи, след оскърбления на близки и далечни настъпвало е светло прояснение.
            О, тези проблясъци в тъмата – това са били най-блажените мигове в моя живот! И тогава, радостен и въодушевен от творческата си изява, от победата в изкуството, аз съм се чувствувал така щастлив, че съм се смятал дори покровителствуван от съдбата!
            Тези щастливи мигове са ми давали нов тласък, вливали са нови сили в неспокойния ми дух и с нов ентусиазъм съм продължавал да вървя по стръмната пътека.


Дошъл съм на този свят като неканен гост. Не само неканен, но и нежелан. У дома имали вече четири невръстни деца, от които най-голямото било на десет години. Закахърила се майка ми и един ден споделила кахъра си с една ханъмка, която я упрекнала, че си създава излишни ядове. И за да я успокои, и за да я обнадежди, ù предсказала, че на старини ще живее именно при това нежелано сега дете. И завършила с прокобата, че ще издъхне в неговите ръце.
         През последните години на живота ù ние живеехма заедно с нея; тя боледуваше от сърдечна болест – ангина пекторис, с чести сърдечни кризи. При сърдечния пристъп през нощта на 9 срещу 10 юни 1935 г. майка ми в буквалния смисъл на думата издъхна в моите ръце.
         Аз изтръпнах, защото най-близкият ми човек в живота – майка ми – издъхна в ръцете ми. И си спомних пророкуването на ханъмата.

         Роден съм в Пловдив на (24 ноември 1896 г.). Закачил съм малко и от деветнадесетото столетие – едно романтично, богато със събития столетие! Хайнрих Хайне пише в „Мисли и хрумвания”, че край неговата люлка са играли „последният зрак на осемнадесетото и първата зора на деветнадесетото столетие”. Същото казвам и аз, само че с един век закъснение. Може би романтиката на моето изкуство да е плод на „последния зрак” на романтичното деветнадесето столетие!

         Макар че първите сигнали за моето появяване на земята са разтревожили родителите ми, те след време се помирили и дори баща ми подарил една мисирка на бабата-акушерка, която отишла да му съобщи „радостната вест”, че му се е родило момче. Случило се пазарен ден – четвъртък, и него ден дюкянът на баща ми, който търгуваше със селска манифактура бил задръстен от „мющерии”. При тази новина голяма олелия се дигнала: черпене на кафета, на локуми, честитки, съпроводени с благопожелания и благословии. Клиентите казвали на баща ми, че това дете ще бъде много „берекетлия”, щом се е родило в такъв многолюден пазарен ден. И баща ми, като всеки баща, се радвал.


         Произходът ми е павликяно-богомилски. За да го обясня, трябва да отворя една скоба и да почна от Средновековието!
         От византийския летописец Теофан знаем, че в 757 г. византийският император Константин V Копроним (741-775 г.) преселил в Тракия сирийци и арменци, които докарал от Теодосиопол (Ерзерум) и от които се разпространила ереста на павликяните из Тракия и цяла България. А друг хронист – Кедрин – съобщава, че антиохийският патриарх Теодор убедил император Цимисхий (969-976 г.) да пресели еретиците, които се били пръснали по целия изток и със „своята мръсна вяра  заразявали населението”, да ги посели на запад, което василевсът извършил – заселил ги в Пловдив и в неговите околности. Ана Комнина, дъщеря на Алекси І Комнин (1087-1118), която придружавала баща си при обиколката му из тогавашната византийска империя, при пребиваването си в Пловдив пише, че преселените от Иван Цимисхий павликяна се разлели из областта „като река”, която се сляла с друга подобна на нея – богомилството – и оттогава Пловдив станал столица на „разни безбожници”. По онова време ще да се е създала и „еретичната богомилска църква, наречена „филаделфийска”, която е имала навярно за седалище Пловдив.
         Като се слели двете ереси – павликянската и богомилската, противниците им започнали да ги наричат само „павликяни”, защото им се виждало много набожно и ласкаво името „богомили”. Още по онова време преселниците сирийци и арменци се асимилирали и се стопили вдред компактната славянобългарска маса и от тях не останал никакъв спомен.
         Жестоките гонения, притисканията и изтезанията, на които били подложени богомилите от царската власт и от ортодоксалната църква, принудили някои от тях да се върнат в лоното на православната църква; други пък – след покоряването на България от турците, приели ислямската вяра. Но най-упоритите си останали еретиците –павликяна. Такива павликяни заварват католическите свещеници, които сновели из Балканския полуостров  посещавали градовете, където имало заселени католици-дубровнишки търговци.
        

Тези католически свещеници -  босненци и хървати, при пътуванията си из поробеното ни отечество намират в Пловдивско и Никополско цели селища от „павликяни”, които имали особени вярвания, обичаи, заклинания и суеверия – едно изродило се богомилство. Те не признавали властта на православните владици и попове. И през ХVІІ в. католическите свещеници залегнали да покатоличват тези „еретици”. Мисионерската им работа не била лека. От рапортите, които те изпращали
до началствата си в Босна и Рим, се вижда упорството на „павликяните” – най-вeче на старите и на „съвършените”, които държали на богомилските си вярвания. Но след упорита борба, която траяла много десетилетия, мисионерите успяват да завербуват за католическата кауза младите и постепенно да покатоличват павликяните, между които дълго време все още били останали отделни личност, предани на богомилството. Тях мисионерите наричат „упорити, обстинати”.
         У пловдивските павликяни дълго време били запазени основните стари богомилски принципи: неподчинение и роптание срещу властниците и богатите, дуалистично вярване в борбата между доброто и злото. Те най-упорито се борели и срещу почитането на кръста. Затова католическите попове, за да превият тяхното упорство, въвели редовно след всяка вечерня целуването на кръста.
         По устни сведения на д-р Йосиф Петков, в село Калъчлий (сега гр. Раковски) и до средата на миналия ХІХ в. живяла една стара „посветена богомилка”, която притежавала и стари богомилски книги. За съжаление, тези много ценни за българската култура книги по нареждане на католическия свещеник, който ги открил в дома на богомилката, били изгорени публично, а старата „съвършена” богомилка, пак по заповед на попа, била оплюта пред църквата.
         Та от такова павликянско потекло съм.

                                                      *
                                             *                *

         Кръстен съм бил с две имена: Александър и Стефан. Но и на двете имена не им провървяло. Името Стефан не видя бял свят. Официално, по документи, фигурирах като Александър, но всички ме знаеха под името Цанко. Това име дължа на прабаба си, която не харесвала дългото име Александър и започнала да ме назовава Цанко.
         Успоредното съществуване на двете имена ми създаваше неприятни стълкновения най-вече със счетоводителите и касиерите; при получаване  на суми на документите бе писано Цанко Лавренов, а аз им представях лична карти на името Александър Лавренов. За да се отърва от разправии и от търсене на свидетели, които да установяват, че Цанко Лавренов и Александър Лавренов е едно и също лице, при замяната на личните карти с паспорти през 1953 г. по съдебен ред си промених името и днес вече навсякъде съм само Цанко Лавренов.
         Често са ме питали: защо си променил името, защо съм изоставил хубавото име Александър и съм го заменил с по-простоватото, според тях, име Цанко. Вместо да им обяснявам съображенията си, аз им разказвах следния исторически анекдот.
         При един преглед на войските си Александър Македонски съзрял в редиците един разпасан войник. Спрял се пред него и запитал за името му. Войникът отговорил, че се казва Александър. При този отговор Александър Македонски се разгневил и заявил на войника строго:
-Знай, че славното име Александър задължава. Така не може. Трябва да
промениш или името, или фасона си. Или ... да напуснеш фалангата.
И затова аз, като знам този случай, за да ми е мирна главата, овреме съм си променил името, за да не ме сполети и мен такова газене от някой съвременен „Александър Велики”.

                                                      *
                                             *               *

Моите най-далечни спомени – спомените от моето детство, които са се отпечатали в паметта ми, са две тъжни събития: тежкото ми заболяване от дифтерит и смъртта на най-голямата ми сестра Еленка.
Бил съм съвсем малък, на 3-4 години, когато съм заболял от дифтерит. Толкова съм бил зле, че родителите ми помислили, че няма да ме бъде вече. Дори по едно време така съм се бил унесъл и не съм проявявал признаци на живот, та ми турили едно огледалце до устата, за да проверят дали дишам още. Макар, че при това тежко заболяване съм бил невръстно дете, аз добре помня, че идваха да ме лекуват „страшни доктори” с бради, очила и черни костюми. Така се носеха тогава лекарите: брадите и очилата-пенснета бяха отличителните белези на културните граждани. Навярно положението ми и било много тежко и безнадеждно, затова са решили да ме лекуват и с инжекции. И един ден точно такъв лекар с черна брада и очила отвори една черна кутия, подплатена с черно кадифе, и там видях наредени непознати за мен металически инструменти – спринцовки. И когато ме налегна този страшен за моята детска душица брадат мъж, за да ми постави инжекция, да ме дупчи с нея, аз много съм се уплашил и цял съм се затресал, както казва майка ми. Докторът успял да ми постави инжекцията, но уплахата и нервното сътресение били така силни за моя слаб и хилав детски организъм, че този шок остави своето злокобно отражение през целия ми живот. И помрачи колорита на моя нрав. И може би съвсем други щяха да бъдат житейските ми пътища, може би те щяха да бъдат по-весели, по-леки. Може би и обратното!
Наскоро след това сестра ми Еленка заболя от менингит и се помина на четиринайсетгодишна възраст. Помня, че виждах майка ми много често да плаче. Моето детско сърце се затрогваше и аз с нея се натъжавах; исках да ù помогна, да я успокоя, да я утеша. Но не знаех как.



Един ден с моята детска фантазия намислих: настоятелно исках да ми дадат голяма, висока стълба, и по нея да се кача на небето, да ида при дядо господ и да доведа отново кака Еленка на земята – при мама, за да не плаче вече...